Прегръдка на студа: Портрети от ромския живот
2023 – 2024г.
В моя фотографски проект „Прегръдка на студа: Портрети на ромския живот” обект на вниманието ми е едно семейство от ромски произход, което преодолява ежедневните предизвикателства на бедността и социалната маргинализация. Това е представяне на един социално отритнат живот на бедност и мизерия, но изпълнен с интимност и емоции. Работата ми е насочена към една деликатна тема за българското общество. Чрез обективa на своя фотоапарат ще Ви направя съпричастни на техния свят, за който всички знаем, но игнорираме.
Със снимките разказвам за „обикновения” живот на това семейство, неговите взаимоотношения, бит и трудности.
Занимавам се основно с модна и продуктова фотография. Затова този проект беше предизвикателство за мен да открия една нова идея за красота – красотата на семейната близост, на емоционална привързаност, в контраст с „грозотата” на общественото мислене и социалното отхвърляне.
Кога унижението е ежедневие, на какво е способна измъчената майка, за да изхрани гладното си семейство. Въпреки трудностите тя ми показа, че любовта към семейството е това, което я крепи. Не се е отказала от нито една от рожбите си, отглежда ги с внимание и търси начини те да израснат като добри и пълноценни хора.
Нейният най-голям страх не е оскъдната храна или дрипавите дрехи, а някой или нещо да не я раздели с най-ценното за нея – децата.
Фотографиите са представени от моята лична гледна точка, целящи да разкрият другата страна на света, в който живеем. Търсех да създам връзка с аудиторията, предавайки чувство на емпатия, тъга, уязвимост, но и надежда за оцеляване.
Майката е радостна, че децата й са здрави, жизнени и неосъзнаващи все още истинското бреме на живота, който водят. Това е история как нищетата променя хората, как деца заемат ролята на възрастния липсващ родител. Най-голямото братче, вече отговорно се грижи за своите по-малки братя и сестри без да се поколебае. Той ги закриля и им помага – почти пораснал, но същевременно толкова малък. Големият брат е дете в малка част от ежедневието си притиснат от обстоятелствата. Той е опора на майка си, наглеждайки семейството, докато тя се стреми да осигури прехраната.
Децата са деца независимо от етнос или възможност на родителите. Принудени са да отраснат под тежестта на отхвърлянето на обществото, но запазили искрата в себе си. Те не познават скъпия живот с луксозните дрехи и играчки, затова и не бленуват за него. Радват се на това, което някой непознат им е дал в милостта си или на откритото в сметището.
Темата е заснета в различни моменти от живота на семейството, в и помежду два противоположни сезона – зима и лято, за да мога да уловя променящите се елементи от тяхното битие, израстване, щастие и тъга. Сблъсквам се лично с тяхната история, разминавам се с тях почти всеки ден край мястото където живея, докато един ден не видях майката да търси препитание из отпадъците. Гледката, на която се натъкнах ме накара да се поинтересувам повече от историята на семейството. Спрях и ги заговорих, споделиха ми частици от техния живот и разказът ме грабна. Помагал съм им многократно с храна, дрехи и пари, затова и те ми се довериха да разкажа за ежедневието им. По време на заснемането внимателно подбрах някои от най-тъжните и най-щастливи моменти.
Документалната фотография е реализъм. Улових емоционалната връзка на семейството. Наподобявайки везна, децата накланят баланса в образа, подобно на дисбаланса в социалната йерархия.
Изложени на зимният студ и студените погледи на обществото, не им остава друго освен да продължат по своя път без топлина и уют.
„ За мен фотографията е изкуство на наблюдението. Важно е да намериш нещо интересно на обикновено място. Стигнал съм до извода, че няма маловажни неща, важно е как ще ги погледнеш”, е казал един велик фотограф – Елиът Ървит. Който ще бъде запомнен с това, че “открива най-абсурдните и очарователни моменти от живота”. Който твърдо е вярвал, че фотографията трябва да говори на сетивата и емоциите.
Този цитат ме накара да премисля добре представата си за кадрите, които създадох. Каква съвкупност от емоции предават те и как биха повлияли на публиката. Ще въздействат ли те по начина по който ги виждам аз или ще отключат съвсем нова реакция?
Фотографията това е тема, пораждаща мисли, емоции, сетивност превърната в изкуство. Не лекият живот на това ромско семейство ме накара да се замисля върху наболелите теми днес. Равни ли сме всички ние, еднакъв старт ли имаме при раждането си, ще успеем ли да станем по-добри за един по-добър свят… Кадрите са изпълнени с конфликт между тъгата и щастието. Кое първо ще бъде забелязано зависи от нагласите на аудиторията. Лично за мен водещо е усещането за тъга, безпомощност, обреченост. Образите на децата с дрипави дрехи и майката, бдяща над тях, създават усещане за тревожност и плашеща неизвестност.
Фотографията е изкуство, тогава, когато идеята на фотографа докосне сетивата, мисълта и сърцето на зрителя, тогава, когато успее да промени нагласите му, представите му за това, което вижда. Надявам се този проект да Ви е развълнувал емоционално и да помогне на всички нас да бъдем едни по-толерантни, съпричастни и помагащи хора в името на едно по-добро общество и свят без сенки.
Also add this if smooth scroll is laggy