Село Елшица
Фотокнига „С. ЕЛШИЦА” – част от дипломна защита специалност “Фотография”
2023г.
Използвах документални кадри и снимки, които направих, като ги обединих във фотографска книга, като част от битието на едно изчезващо поколение, от което са нашите баби и дядовци. Целта ми е да запозная аудиторията с миньорските години на прогрес в село Елшица, община Панагюрище, област Пазарджик и пътят довел до неговото обезлюдяване.
Със строежа на Рудник „Елшица” селото печели престиж и добра икономическа среда. С настъпването на демокрацията – 1989 г. животът там драстично се променя. Дейността на рудника спира, околията губи своята стабилност и постепенно се превръща в едно от почти призрачните села на България. Днес от мините са останали само следите от замърсяване, оцветените, сякаш поляти с ръжда улици, напомнящи за съществуването им.
Реших поетапно и внимателно да проуча и заснема частиците история от развитието на селото, някои прилежно съхранени, други напълно преобразени, за да съпоставя и покажа тази ретроспекция.
Елшица е мястото, където е роден, живял и работил моят дядо. Той е моят пряк досег до историята на с. Елшица и моето вдъхновение за тази творба. Разказваше ми увлекателно, докато разлиствахме старите албуми, за дните си като миньор. От него научих, че името на селото идва от заобикалящите го навсякъде ели. Елата е олицетворение на красотата, силата и величието. Видът ѝ излъчва достойнство и вдъхва респект, затова я описват като „царица на гората“.
Обясняваше ми бавно и старателно за процесите на добив в минен рудник „Елшица”, мини „Мадан” в гр. Смолян и мините на Донбас в Източна Украйна. Как работата на всеки миньор е била от огромно значение за безопасността и резултатите от всяка копка в рудника. Останах впечатлен от малкото познаване и интерес на хората към това посивяло, обезличено място.
Още през 1935 г. държавата започва геолого-проучвателни дейности в Панагюрската околия. Една от най-надеждните и резултатни се оказва местността „Каната” в землището на с. Елшица. През септември 1940 г. новосъздадената мина започва работа. Прави се път, който свързва мината със селото. През 1942 г. започват строежи на жилищни сгради – 6 блока, киносалон, библиотека, стол. През същата година заедно с всички жители на Елшица се засаждат иглолистни дървета по цялата местност около „Каната”.
През 1948 г. официално става част от учреденото държавно предприятие „Панагюрски мини” заедно с шахтите рудник „Радка” и рудник „Красен”. По това време „Панагюрски мини” вече е самостоятелно предприятие. Благодарение на добре запазени архиви се докоснах до автентични аналогови кадри, заснети и проявени през времето на създаване на рудник „Елшица”, запазили спомените от етапите на растеж и политическо развитие на предприятието „Панагюрски мини”, чиито застъпници са били политически фигури като водачът на Българската комунистическа партия (БКП) Георги Димитров, Р. Дамянов и Т. Костов.
„Ако работническата класа заедно със селяните е основата, гранитната основа на отечествения фронт и на създадената след 9 Септември народна власт, рудничарите заедно с транспортните работници са челният отряд на работническата класа…“
През дълголетния си стаж дядо ми е сменял няколко позиции в работата си. Бил е Оператор на електровоз – пренасящ рудата през изкопите навън, Заместник ръководител смяна – взривен оператор. Най-отговорната от тях е Ръководител смяна, отговарящ за целия процес – от влизането в рудника, контролираните подземи взривове, за да се достигне до желания материал, до неговото извличане и транспортиране.
Добивът на руда и различни метали е сложен процес, изискващ познания. Често не се замисляме колко е била и е опасна миньорската професия. Освен физическата умора, опасността от внезапно срутване и вредните газове, миньорите са изложени на високо ниво на облъчване с тежки метали, водещо до трайни физически усложнения.
Главните залежи в м. “Елшица” са на медна и пиритна руда, което обяснява жълтеникаво-червената багра по улиците на селото.
Мината значително подпомага за разрастването му. Рудникът и обогатителната фабрика създават работни места и подпомагат икономическата обстановка за жителите в цялата околия. Населението е надвишавало две хиляди души, а стотици от околните села са били част от работния колектив. Улиците кипели от живот. Но днес… днес в селото са останали около петстотин души, предимно възрастни хора. Днес споменът от една отминала епоха, изпълнена с живот, я съхранява местното читалище и припомня на хората радостта от трудолюбието и младостта на отминалите дни.
Миннодобивната дейност в Елшица спира през 1992 г., а през 1995 г. се поставя началото на рекултивация или процес на покриване на щетите от рудника. Засипват се слоеве с пепелина и хумус с цел да се покрият следите от изнесената и разпръсната замърсена почва от рудника. Рудник “ Елшица” е официално закрит през 1998/1999 г., когато всички проекти по зариването на отпадъци приключват.
Следа от токсичния ефект на рудника е “Червеното езеро”. Името му произхожда от керемидения цвят, който се дължи на контакт с медна и пиритна руда, като езерото съдържа високи нива на мед, манган, желязо и никел. Всички те вредят на природата около него, поради което растителността там добива леко призрачен вид. Мъртвите дървета все още се извисяват гордо и пазят спомена за активна човешка дейност. Прекият допир до водите на „Червеното езеро” причинява болезнени изгаряния. Навлизането в територията му е напълно забранено.
И днес се правят опити за отводняване на минните шахти „Елшица” и „Изворна”, но безуспешно. Отпечатъците от мината и вредите върху цялата околия ще останат за дълго, поради което с.Елшица трудно може да развива земеделска дейност. Без прогрес не може, но нашето оцеляване без хармония с природата е немислимо.
Also add this if smooth scroll is laggy